Родопски роман (в едно денонощие)
Така започна големият път на Катерина – с двеста метра черна пътека. Вървеше без да знае къде отива, като на сън,
а наяве си беше.” – Из „Доста” – Мона Чобан
Казват, от медиите чули, че оня свят „патриархален”, дето Елин Пелин го разправя, бил изчезнал, така говорят. Нямало вече такива жени, нямало ги и мъжете им. Всички работели на компютър, облечени скъпо, еманципирани, феминизирани, фрустрирани, стресирани, релаксирани, ама не и „едновремешни”. Затова не било нужно да четем романи, в които се кваси мляко, а тиклите на покрива се пренареждат преди зима, щото „това” вече го нямало и остави, че се погубило, ами и ние „днешните” не го разбираме. Но, не било лошо да четем за вампири и задруги, щото те са пак минало, ама чуждо, а по нашите земи, открай време, та чак до днес – чуждата кокошка – патка. Брей. Откъде се пръкнахме тогава? Не сме ли всички потомци на ония, които за къшея хляб и плитка по-лют от ада суван населиха де що има чукар в тая иначе толкова малка страна? Как тъй забравихме миризмата на обор и припознахме за своя тази на град и бяс, и нафта, и влак, и трамвай, и секс, и пари, и лепкав неон? „Развитие”, „тенденции”, „модернизация”, „капитализъм”, „социализъм”, „негативизъм”, „модернизъм”... Как ще твърдиш, че нещо е напълно заличено, като сам идваш от същото и колко проспериращ можеш да бъдеш, ако не виждаш по-далече от „мол-а”? Ако наистина е така, щото „медиите” са казали – имам изненада. Родопите, Рила, Пирин, Странджа все още ги има! Докато не падне и посления камък, докато не потъне в земята последната халка, държала бебешка люлка от черга – оня свят го има. Щото и там живеят хора. Малко, ама живи. В махала с десет къщи на девет дюшемето да се е продънило, има ли една с жив човек вътре, да подпре сантията – оня свят е жив. Аз вчера се върнах… от „погубеното”.
Тръгнах, както казват „сама”, сама съм била, защото с мене нямало мъж, който да кара колата, а аз водя дете и триста луди в главата си, ама ме водят сама, което сигурно ще да е схващане от много „модерния” свят, нейсе. Излизам от Асеновград и хващам гората, нагоре през Наречен, Чепеларе, Хвойна, та чак до Смолян, където ме чака Мона. Намирам я от раз и се гордея с това, защото не се мотая ежедневно из тоя град. Тя ще ме води в Киселчово, където преди време със съпруга й купуват къща, ремонтирала я е и я е обзавела с цялата си любов. После купуват втора. Сега е Мона Чобан, автор на няколко известни книги, сред които любимият ми роман „Доста”, родена в Плевен, живяла в София и Москва, сега в Париж, мечтаеща за Родопите, за една малка махала, където смята да остане за постоянно.
От Смолян, през Смилян и Чокманово до разклона за Могилица, на който правиш оня космически гигантски завой и се отправяш към Кошница, Черешова река, та чак до Киселчово на височина от 1120 метра, а може би повече... Дали е краят на света, ами не е, но е на ръба на България, съседният хълм е Гърция.
Още в колата ми споделя метод за „предпазване от духове”, който да ползвам, ако ме „притеснят”:
- Та, комшийката каза, че като била дете и казали, ако дух дойде в стаята докато спи, да мърда палците на краката си, така той ще избяга!
- Луда ли си, оня ден си счупих палеца на десния крак, боли ме като мърдам, няма ли друг начин?!?
- Е, мърдай само единия и се надявай да му се сториш симпатична...
Детето се смее с пълно гърло от задната седалка, смея се и аз, ама и настръхвам, щото не ми стигаше духът, ами разказа и за мъжа си, който докато разтребвал старата плевня пред къщата, намерил нож в стената...
Площадът на Киселчово, където се налага да изоставя возилото е голям... колкото трапезарията у дома. Един дървен стълб с улична лампа и малко жици за електричество са единствените белези, че и тук „прогресират”. Времето сякаш спря. Забравих. Забравих какъв ден сме, коя дата, колко е часа, на колко километра, колко на сто, колко над допустимото, тишината, само тишината е способна да „нулира” по този начин брояча на градския човек... Какво ли остава за тъмнината, питам се? Обичам усамотените места, така казвам на Мона, но вътрешно знам, че изпитвам страх, защото аз, макар и живуща край Пловдив, аз съм от Бургас, а ние сме свикнали с шума, дори да не живеем на брега, винаги чуваме прибоя на вълните... Как се озовах тук, Господи!?!
Влача малко багаж и армаганите за Мона (на трета снимка) в голям плетен панер, а дългата ми черна рокля влачи осил и всякакви лепкави треви, всяка местна жена би се засмяла, ако види с какви сандали съм се появила... Детето пъшка, но не спира да подвиква „Нали е невероятно, мамо, нали е страхотно, мамо?!?”. Мона върви като местна, тая черна пътека от цели двеста метра, тя вече познава прекалено добре, същата, вдъхновила я за „Доста”. Обичам, когато успея да се добера до място, разказано в книга, обичам, когато успея да открия приликите и художествената измислица, чувствам се като археолог! Преди няколко години, когато за последно работих в заведение на морския бряг, за мен Мона бе автор на „Сексът не е повод за запознанство”, с който си почивах - нищо друго. Сега, тая дребна синеока жена ме води в дома си, защото се харесваме, приятел, незнайно как, та ние се познаваме от снимки... Без да я величая излишно, без много драма, просто такива са фактите.
Къщата е красива, толкова красива, колкото всички от суха каменна зидария, типична за региона, малко мрачна, но и съживена, различна, обичана, странна, като баба, чийто внуци са се появили за лятото. Тя си е тя, тя винаги е била там, ама внуците си мислят, че с тях започва всичко и кичат, и подреждат, и нареждат, та да и стане хубаво на баба. И баба изведнъж светва, за да светнеш и ти. Както казват : „при баба е най-хубаво”, точно, защото баба винаги ще ти разреши да правиш каквото щеш, без страх да не счупиш, да не повредиш, баба е видяла много, като „бабата” на Мона, в която сега влизам и трудно крия възхитата си, а и не е нужно. Никога не съм виждала подобна къща!
Думите са малко, не мога да обясня колко съм впечатлена от вкуса и усещането за детайл на тази жена. Комбинирани с всичко заварено като интериор и екстериор, се е получило нещо, което може да разтопи и вкара в див размисъл и най-големия почитател на хрома, стоманата и тръбната мебел (примерно)... Съзнателно не се е придържала към каноните на „традиционния” родопски дом, който сме свикнали да виждаме, когато някой реши да се изживява като „пазител” на Родното. Няма да видите безброй менци, бъклици, черги. Няма носия, прикована с пирони за стената, като все едно са разпнали мома Сърма и адски се гордеят с постижението, няма гайди, чанове... Бялата роба на Мона „живее”, изпрана и сгъната в скрина, защото се ползва реално! По-късно, когато си организирахме „фестивал” на месенето и атрактивните снимки, тя влезе в употреба и аз вече не се чувствах нелепо в драматичните си одежди, за които преди малко стана дума. Стопанката е пренесла на гръб, чрез самолет, камион, кола и как ли не всички мебели, декорация и текстил за обзавеждането от Франция, по-точно от френските битаци. По този начин се е получила уникална смесица от автентично българско и френско провинциално излъчване, впечатляващо е, повярвайте! Съкровищата, които семейството е заварило в къщата, са приети като завещание от предишните собственици и са обгрижвани с подобаващо внимание. В огромен месингов хаван, Мона събира всички ръчно ковани пирони, които намира забити къде ли не, някога те са били полезни, полезни са и сега. От трапезарията, през къта с мека мебел до старата камина-пещ-печка (истинско бижу), през кухнята и банята, по дървените стълби към двете спални, всичко не просто говори, а крещи, че тук има жена, която знае да работи, знае две и двеста, може да направи от нищо-нещо, знае да пази, избира, знае да обича.. Нямам никакво намерение да шавам с палци, този дух ми харесва, искам да остане!
- Знаеш ли какво е това? – Мона, докато ми показва банята.
- Да, туба за гориво! – уверена съм до безкрайност!
- Грейка за легло, пълниш с гореща вода и я носиш в постелята, ако ти е студено.
Тия французи, те са създали романтиката, те си я убиват, кой ляга с желязна туба?!? Докато разсъждавам над това осъзнавам, че сме седнали в банята и си приказваме... Мона ли го прави или къщата, не знам, но тук, понеже времето няма никакво значение, можеш да си изпадаш в безтегловност колкото и когато си щеш, дори да присядаш в банята без да се къпеш...
После свари кафе. Арабика и ванилия, поднесено в ръчно изработени каменни чаши. Да ти се пукне сърцето. В такива моменти искам да имам две души, за да преливам от пълната в празната. Искам да покажа каквото виждам на майка, на сестра ми, искам татко да види докъде шофирам сама и какви места знам, защото от него ми е тая любов по пътя, машините, странните места, отбивките, табелите. Той направи от мен и сестра ми хора, които пътуват с желание и нямат нужда дори от вода, камо ли от възглавничка за сън в колата. Майка ни показа красивото, за да изпитваме радост при вида на бали сено или хубава чиния. Надявам се в момента да правя същото с дъщеря си.
„Щото и къщата, и жената, искат дъха ти да усещат, да го пият така за късмет, пък ту да се приласкаете, ту да се отблъснете – да си поиграете искат; и тамън те зарадват с нещо, пък вземат някоя и друга грижа да ти създадат, и хем радост голяма ти носят, хем все да ги мислиш и на мира не те оставят. Така са те – искат си своето и не им ли го дадеш дълго няма да ги имаш.” Из „Доста” – Мона Чобан
…
“На огромната дъбова маса се зареждат малко зеблено чувалче с брашно, голямо сито, ръчно бито краве масло,
хладка вода, мая, подквасеното вчера мляко… Всички действия са като във филм, като че ли се наблюдава отстрани, защото това, което следва е ново за нея, но интересно, примамливо като непознати и далечни страни. Тогава, като по часовник, в къщата влиза Вела. Носи три яйца снесени тази заран.”- Из „Доста” – Мона Чобан
След кафето си спомнихме, че ще трябва и да вечеряме, а това не е от ония гостувания, където те чакат с наредена маса - ти сядаш и домакинята започва да те храни като животно в клетка. Така правя само аз със собствените си гости. От около час гледам с каква нощова се е сдобила Мона, искам да направя хляб вътре. Тя, пък искала да се научи да меси. Не съм Вела, ама съм Гера и даже си нося кърпата за глава! Детето бива провъзгласено за официален фотограф на събитието, Мона облича бялата си роба, връзва шарена забрадка, сваляме пръстените, застиламе масата с най-хубавата покривка.
- Знаеш ли, че има сто различни начини за връзване на забрадката и значат нещо, бабите връзват така, момите инак... – аз, като стара разбирачка на такива ритуали.
- Може, ама не ги знаем и не ми е ясно кой меси с такъв гердан като мене – домакинята се закичва с бижу в етно стил, за да се потопи съвсем в тоя филм, който сами и за наша радост снимаме.
Брашно, сол, захар, мая, малко олио и хладка вода. И се започна такова месене и наричане, каквото и в приказката за житената питка няма. Горкото тесто, ако можеше да говори, щеше да се развика и да избяга в неизвестна посока. Докато ние побелявахме с всеки удар в нощовата, малката снимаше с невероятен хъс, наставлявайки ни, внимавайки всичко да е добре осветено и на фокус. Давайки й подобни правомощия на режисьор и сценарист не подозирах, че накрая на Мона ще се наложи да танцува с една вече готова баница и месал в ръка, а аз ще позирам клекнала до входната врата. В резултат притежавахме кадър, който за страничен наблюдател би изглеждал като сложна компилация от „Ръченица” на Мърквичка и случайно стоварилата се на пода Мона Лиза...
Няма по-тъмни нощи от селските.. Щурци, малка лампа, очертанията на отсрещния хълм, вечеряме под навеса пред входната врата. Топли пърленки от тестото, което се получи добре, сушени домати в зехтин, маслини, сирене, маринована риба, малко свежа салата и вино. Освен, че се отказваш от времето, тук се отказваш и от прекалено „изисканите” неща, от задължителното „изобилие по български”, което води до задължителна изхвърлена на боклука храна. Храната не вали и всички го разбират добре, защото дори да става въпрос за снабдяване от обикновен магазин, то най-близкият не е... съвсем близо. Собственото производство е сведено до минимум, земя за обработване – малко. На тия баири вирее боб, за който наивно вярваме, че до зрънце се въди в Смилян, картофи и... Който има добитък е по-добре. Обаче, каква пъстърва има в реката там някъде долу, каква пъстърва, по-дребна от познатата със заоблено тяло, по-сребърна и лъскава от монета... Скоро не бях яла така вкусно. Без прибори при наличието на разкошни такива. Късаш малко парче хляб, събираш пръсти като да се прекръстиш и рисуваш кръг в зехтина. Бог да помага на всеки, който не разбира кое му е хубавото...
По едно време се появи съседът. Симпатичен мъж на около 60 или малко повече, или не знам. Има странен прякор, викат му „Кокър”, говори прекрасно, чисто без почти никакъв диалект и демонстрира завидно чувство за хумор. Държи се с нас като деца, които е длъжен да нагледа и да им разкаже някоя весела история. Една от казармата, една за бабата, която загубила чантата си край селската чешма, ама после си я намерила – никой не бил пипнал парите и златото вътре. Една за мъж дето се имал за голяма работа, една за дядото, който е живял в съседната къща... до Мона. Живял 106 години, появили се журналисти и когато го попитали с какво се е хранил, отговорил, че след като жена му починала вечерял предимно с шербет и хляб... А тя, тя починала доста млада... Селската мъка не е така пищна както градската, не е за пред хората, просто те оставя на хляб, вода и оцет до края. Жените по тия земи са особена тема, мълчалива, тайна, едва доловима усмивка, отдавна изтрита сълза, разказ... Героини, за любовта към които почти не се говори, а за тяхната към мъжете – съвсем и никак, само се пее. Не видях много жени в Киселчово. Съседът си тръгна, имал работа покрай овцете, лятно време пасяли само нощем.
- Някои си мислят, че то животно и не се сеща, ама и овцете се сещат. Като се стъмни не шават, стоят само покрай мене, пък аз лягам до тях и някой път заспивам, чак призори се прибирам, жената се притеснява...
Когато Кокърът говори, стадото познава тоя тембър и му отвръща с потракване на хлопки, звукът слиза отгоре, подпира слепоочията ми и изчезва в тъмното. Плахо поглеждам към прозореца на стаичката, дето е живял дядото от историята, буквално на два метра от мен. Наполовина закрит eот перде. Весело, жизнено такова. На ситни и по-едри рози. Паяжините са с консистенция на мръсен парцал... Във вода добавяш малко оцет и захар, така се прави шербет, ама тая вечер няма кой да разбърка. И вчера не е имало. За утре не знам.
Стана хладно. По незнайна причина не изпитвам студ почти никога, докато не замръзна няма да потърся по-топло място. Кристално ясна нощ. Луна и огромни звезди. Съзнанието ми е миньор, който тази вечер ще се изкъпе. И ще му олекне. Докато чувствам каменния зид зад гърба си не изпитвам страх, дори не ми е „тръпкаво”, все едно винаги съм била тук. Детето заспа. С Мона се местим на миндерите в трапезарията, пушим, допиваме виното и обсъждаме автори, книги, критика, мъже... Почти два след полунощ е.
За пръв път от поне две години насам се унасям в сън без никакви мисли в главата. Не си представям, не споря, не обяснявам, не оправдавам и не търся решения, просто заспивам до детето.
- ... да си измия зъбите – шепот в ухото и малки ръчички, които се опитват да открият лицето ми изпод рошавата коса - Мона спи, аз проверих, ще се облека дебело, да ми свариш макаронки, видях ги в шкафа, ама само със сирене, без захар! Студено ли е вънка, мокра ли е тревата? Няма да обувам гуменките, твоят багаж е тук, всичко съм подредила, като станеш ще оправя аз леглото, ама ти си спи, мамо... Мамо? Ма-мо? Мамо, спиш ли?
Ухае на прясно окосена трева (съседът коси), кафе с ванилия, „макаронки” и любимия ми парфюм. Парфюмирах като все едно ще ходим на сбор, нищо, че съм по пижама. Излизам боса на двора при малката маса с малкото столче, седнала на което изглеждам нелепо.. Мона излиза няколко минути след мен.
Антон, Алекс и Мери са децата на двама братя, местни жители от съседната махала Исьовци, още по-малка от Киселчово. Идват с бащите си при нас, мъжете имат работа по втората къща на Мона, майката на момчетата също е с тях, майката на Мери е „на арония”, обясняват, че сега се бере аронията в гората. Не можеш да сравняваш деца, децата са си деца, лоши няма, има само различни родители. Тези ми правят силно впечатление, особено момчетата. Малки мъже, малки само на ръст. Антон е на почти четири, Алекс на шест. Момиченцето е колкото моята Цвета и двете веднага намират общ език. Разпитвам я с „образователна” цел. Няма компютър, няма интернет, няма нито една кукла „монстър хай”... Само тя и още едно дете ще са първокласничките тази година в местното училище, където и да се намира то. Моята гледа с очи като палачинки, Мери гледа в нас със същите. Две седемгодишни вселени току що се сблъскаха...
- Кон?!? На шест си, бе човек, какво го правиш тоя кон???
- Е, па водя си го... – Алекс не вижда нищо странно, коне се гледат докато си млад все пак...
- И какво друго?
- Еее, пОя си го.
- Как се казва?
- Вихър! Сив цвят!
На масата заради сервираната храна идва оса. Алекс посяга, хваща я и я смачква между пръстите си. Тя естетвено го ужилва. Той не е особено впечатлен. Аз съм пред инфаркт. Дъщеря ми разлива пълна чаша с какао. Наемайки се в типичния и престорен „за твое добро го казвам” наставнически тон на градските майки, с периферното си зрение забелязвам как по-голямото братче подава чаша на по-малкото, подтиква го да пие бързо и да се махат. Какво ли са си представили милите? Казали са си, че тази ей сега ще се обърне и ще ги „подкара”... Мери ме информира, че момчетата са се притеснили от мен. Предавам се. Дори не повиших глас, бях строга, но справедлива, десет пъти я предупредих, че ако не спре да се блъска в стола това ще се случи... Моята се подсмихва, „пука й на черупката”, както казва майка ми...
- Мамо-о, долу има един чичко, той каза да бягаме, че да не пусне кучето по на-а-с!!! Ние изобщо не му обрахме цветята-а-а...
- Какво?!? Кой е тоя??? Чакай да видиш къде ще го пусне майка ти! Какво си позволява, бе-е...?!?!
- Е, па аз, такова, едното цвете го усуках, ама е там, де... – прекрасната бледа Мери, която си дава сметка, че по-добре истината, отколкото да хукна подир съседа от отсрещния бряг. Като видя как „запалих” за една чаша какао, почувствала се е длъжна поне да спаси чичкото...
- Ти знаеш ли как да плашиш кучета? – Алекс е сериозен.
- Кучета – не, собственици на кучета – да! Но...
През това време майката на момчетата не обелва и дума. Мълчи си спокойно. Хм! Тя ще да е някакъв местен сив кардинал, притежава особен тих авторитет. Обзалагам се, че има скрита възпитателна тактика, интересно как в нея не попадат люти закани, предупреждения и постоянно забърсване с кърпа на несъществуващи петна...
Най-хубавото на това да си в най-високата къща в селото е, че самото то е като на длан. С други думи – разходките не са наложителни. Още по-хубавото е, че в лицето на домакинята намирам сродна в това отношение душа – не изпитваме остра нужда от скитане в шубраците. Каквото има – то се вижда, което не се – да ми го разкажат. Имало водопади някъде в близката гора. Хубаво, другият път ще ги видя. После, когато тръгнем към колата ще набавя задължителните пейзажни снимки, засега този чудно голям охлюв, залепен за камъните до плевнята е достатъчно разнообразие. Снимките на къщата плюс тези на посудата и декорацията са вече над хиляда.
- Ете там има ена змия! – младият коняр от Исьовци вече си прави майтап с мен..
- Доведи я, ще ти я вържа на каишка, да си я разхождаш с коня!
„В един хляб няма ли женска душа, силни страсти и две-три въздишки, той не носи живота в себе си. Когато тестото е опечено, питата се оставя да обиколи нивата си. А сетне по вкуса и средата й можеш да четеш и душата на жената, дето го е галила, месила, стискала. Каквото й е на душата, такава е й средата на хляба.” – Из „Доста” – Мона Чобан
…
„Не ти пречи, Мано, ни ножа, ни поличбата му. На теб не пречи, не е тя за теб нареждана.
На теб най ти пречи страхът. Като на заек ти се е свило сърцето. Цял живот така го носиш, цял живот все след страха си тичаш, цял живот той за носа те води. Ти мен ще ме прощаваш, че такива работи ти думам, ама човек един живот има и ако не ти кажа, че сал един косур имаш, ама голям, колкото за целия свят – грях ще сторя. А, да ме прощаваш.” Из „Доста” – Мона Чобан
Имах един приятел, който смяташе, че нещата са като цяло прости, но ние ги усложняваме до крайност, е... много хора смятат така. Наричаше живота „игра”, казваше, че едва когато успеем да почистим поне част от кашите, които сами сме набъркали и ни карат да се чувстваме зле, едва тогава можем да „поиграем”, когато попитах какво значи това, каза : „Да живеем, бе!”. Той сигурно все още е на същото мнение, аз сега идвам на неговата... Обаче и той, и всички останали хора, които обичам безкрайно, сега са толкова, толкова далеч..
Слизам по пътеката към колата и си мисля това. Трябва да си отивам, за да се върна пак. Минавам покрай къщите, останалите къщи в това забравено място, което на свой ред помни всички. В повечето няма хора от плът и кръв, само духове. Духове посред върла обед. Не можеш да изпиташ страх, и тази, и онази, това е само нечий роден дом. Четвъртита любов на два етажа, покрита с огромни тикли, с плевня отпред или отстрани. По пътечките, които влизат в „сърцата” на къщите, плевел няма да поникне, ако премрежиш поглед, ще видиш булки, свекърви, прохождащи деца, подпийнали старци, вбесени мъже, уморени косачи, пристигащи, заминаващи.. Тия две каменни плочи, дето се слагат на прага, попили са толкова много вода, правен сапун и стъпки, че даже Природата свежда глава в знак на безмълвно уважение и не смее да ги докосне. Докато любовта между хората може да пламва и угасва, да се топи във времето, да се превърне в припев, онази между Родопчаните и Природата.. Тя е мирна и вечна, покорили са се взаимно, за да оцелеят. И сега, при все, че повечето човеци ги няма, земята им, тревите и дърветата им ги чакат. „Далеч от очите – далеч от сърцето” не важи и никога няма да важи в „погубения” свят.
Докато пристигаш, еуфорията те държи, както силен шок, който не ти позволява да се разплачеш, като прясно порязано, което не боли в първите минути. Сега, когато се отдалечавам по черната пътека, буца засяда в гърлото ми, единственото, което ме спира да ревна са моето дете, Антон, Алекс и Мери, децата на местните, за които разказах, както и Мона. Всички идват да ни изпратят.
Най-малкият - Антон, ме води за ръка. Един истински мъж на три, води жена на тридесет, която сега е по-дребна и от него в главата си. Много внимава да не падна и от време на време ме поглежда с невероятните си очи, в които виждам, че не той е странният. Аз съм тази, която нахлува в света му, въобразявайки си, че ще види нещо извънредно, нещо дето никъде го няма. Той е човек, съществуващ, възпитан и растящ в чиста среда, точно така, както би трябвало да бъде, възприема се като мъж, защото такъв пример му е даден, не мрънка, не се глези и не страда за неща, които няма... Понеже изобщо не подозира за съществуването им. Бяга гол до кръста, издран, мръсен, чевръст, стабилен, „играе” и „рАботи”, както сам каза, хапва с охота и намира, че не съм особено добър шофьор, щом не съм успяла да кача колата „горе”. Има си всичко – дом, майка, татко, брат, който дори има кон. Аз съм тази, която трябваше да измине пътя до него, за да види, че колкото по-семпло е – толкова по-добре. Пренаситени и задръстени сме. Ние възрастните, че и децата ни. А, Антон е следващо поколение „прекрасен човек от Родопите”, от онези, за чиито гостоприемство, услужливост и богата душевност слушаме и разказваме след като ги срещнем. Щото... „онзи” свят го има, такъв какъвто са го рисували в книгите, с всичката му мъка, трудности, бедност, любов и човечност. Какъвто го е пресъздала Мона Чобан в „Доста”. Там няма нищо по-нормално от това, да помолиш съсед за помощ, дори не се налага да молиш.
Долу на площада усещам как не е буца онова в гърлото ми, а сух залък хляб, хем си сит, хем ни да преглътнеш, ни да изплюеш. Клякам, за да прегърна и целуна децата, целувам Мона. Дъщеря ми не се сбогува, качила се е в седалката си, вързала се е и категорично отказва да се подложи на мъчителната процедура. Разбирам я. Трябва да тръгвам. Заобикалям колата, Антон притичва пред мен и като истински кавалер ми отваря вратата.. Този ще стане голяма работа, той и брат му, и Мери, която в момента изглежда страшно унила. Пък и да не станат..., ще станат хора, добри хора. Вече са такива, същите като моята – деца. Хвърлям последен поглед към Мона.
Звукът от работещ двигател, който обичам до лудост в момента е най-грозният рев на света. Емели Санде запява „искам да пея, искам да викам, искам да крещя, докато гърлото ми пресъхне”. Наистина искам и ще отворя прозорците, да се напълни с прах и мухи, не ми пука. Мятам монета по табелата на селото, ей така, за да се върна и за късмет. Две баби с бели забрадки вървят по пътя, спирам и предлагам да ги закарам. С радостни възгласи ми отказват, че били само до „водичката”. По-надолу има друга с още по-бяла кърпа, вързана както Валя Балканска носи своята, казах ви, има сто начина за връзване на кърпи и всички значат нещо...Тази само ми маха за довиждане, както прави и дядото с каруцата, и онзи с бялата крава, и лелката от магазина в Смилян, която явно ме помни от вчера... Били сме на гости на Мона, ама и на цялата останала част от този малък, но истински жив свят...
Аз съм такава – Трагедия Драма Голяма, както казват на село: „Кой не ме харесва – да ме вземе у тях си, да не ме гледат другите”. Влюбвам се лесно, но винаги завинаги. Никога не ми минава бързо, никога не забравям. Поради тези и ред други причини, периодично усещам, че умирам под собствените си душевни наноси. Не бях яла, не бях спала, не бях пяла, не бях писала, не бях плакала истински от много време. Но вече съм, а тръгнах просто за снимки на една великолепна къща... Там, където мнозина вярват, че всичко загива, там се родих за пореден път. За една нощ. В разгара на лятото.
Мона, благодаря ти!