Поради липса на увод

Любовта.

Все по италиански. Няма да има друг начин.. Като магазин, който ще продава един и същи модел сандали. До края на света и модата. Няма да се променя. Чуждите грешки и опит не хранят.. Подсмихвам се. Пробих стената. Сега пия кафе в съседната килия. Да увеличиш квадратурата на затвора е като да остъклиш тераса. От една страна - наложително, от друга – полезно. Като цяло – грозно.

Децата.

Детето. Моето.

Истината.

Времето не лекува, от таблетки не се отслабва, шампоаните против косопад не действат. Човек следва да внимава какво изрича. Добрите пожелания са само пожелания. Нещо, което се е случило само веднъж, може да се определи като „инцидент”. Нещо, случило се два пъти – може и да не се потрети.

Търпението.

Единственото, на което задължително трябва да се научиш.

Изборът.

Въпросът винаги е на избор. Не винаги правилен. Най-вкусните в емоционално отношение избори са грешните. Можеш просто да признаеш, обичаш млечен шоколад, черният е полезен. Какво от това?

Тъгата.

Идва по празници, нямам представа защо. Също като любими хора, избягали в чужбина. Може да е в пряка връзка с тях. Идеализираме я, както децата си, както бивши гаджета. Обичаме си я. И си я храним. Тя дебелее.

Приятелите.

Хора, които помагат или пречат нещо да се случи. Добрите са онези, които умеят да говорят точно толкова, колкото умеят да слушат. Хората, които пазят тишина и вдигат шум. Сестра ми.

Доброто.

Онова за мен, не винаги е добро за теб. Голямото за мен, не значи нищо за друг. Твоята болка е нищо в сравнение с моята. Историята ми е безкрайно интересна. За мен. Всичко това е напълно... нормално.

Лудостта.

Майка на най-различни видове щастие.

Въпросите.

Почти всички касаят небето.

Отговорите.

Небето винаги е точно над земята.

Уменията.

Знам какво мога.

Знанието.

Не винаги е полезно.

Храната.

Онзи ад, от който нито искаш, нито можеш да излезеш. Раят, възможен за споделяне. Спасение, болест, делник, празник, началото, краят. Първата праскова в живота на бебето – кадифе с дъх на лято. Последната купа подсладено жито за старците – тежко и нахалост варено.

Пътят.

Отразен в кафето ми, винаги дълъг, изпепелен от слънце, задушен от лавандула, огрян от слънчоглед, бодлив като памук. Захванат преди съмнало, като тютюн и рози. За снимка, като цъфнала рапица, прашен, като улица в запустяло село, шумен, като крясък на гъски, подгонили малко дете. Внезапен, като изстрел от ловна пушка. Висок, като надлезът, на който татко спира, за да помахам на влака. Хиляди, милиони посоки, сини и бели табели. Без да мога да се изгубя. Защото всички, които ме чакат са вече в мен.

...

Малка история ( ще я напиша, някога)

Сглобена от много, още по-малки, за хората, пътя и храната. За красивото, грозното, тъжното, смешното, за ежедневието, за празника, за живота и за смъртта. За вкусното. За бягството. За спасението. За Любовта. За всичко, което е било, за това днес, за всяка трапеза, която предстои да бъде сложена. За изгорените от цигара покривки. Съвсем проста.

Сцена от кратък филм, на фона на гръцка песен, в която свалям стъклото, протягам ръка и някак е възможно.

Всичко

С обич: gERA